Бях девети клас, когато дядо изчезна, първо по желание, после не съвсем. В историята на заболяването вероятно не пише кога е започнало всичко, сигурно е отбелязано какво е започнало, но и аз не съм се ровила в архива. Искам те да ми кажат – моите близки. Мама плаче, като я питам, а баба така и не издума по темата. Остава ми само да гадая и да си измислям истории..

В един прекрасен ден, дядо ми решава да поправя елетроуреди – всякакви вземал, разбират по-късно. От пералня до бойлер и сешоар събрал в двора на къщата – стари, повредени машини - дал Бог. Пък и по комшулука плъзнал слуха, че Бай Митко оправя всичко, което не работи. Вярвали му, знаело се – златни ръце имал. Дядо е вълшебник на струга, но както казва баба, една крушка право не може да завие. За електротехник не ставал. Повярвал си обаче, че може, някак много си повярвал. И понеже наистина бeше най-добрият човек на света, много са му повярвали и донесли в двора повредените си машинарии. Уред до уред напълнил бараката и за да може да събира още и още, разглобявал ги на части. Какво е правил с тези турбинки, болчета, гайчици, котлончета, жички, нагреватели никой не знае.. Все си въобразявам, че е събрал тези уреди, за да направи механизирана люлка за мене. Люлка за големи. (Като бях малка, дядо измайстори на струга истинска люлка, досущ като тези от детските кътове.) И да е замислял своето перпето мобиле, моторът, който ще прави само щастие, схемите са се загубили. Защото дядо си нямал някой Санчо Панса да разказва за него. Казват ми: тихо , скромно и трудолюбиво полудя. Ама дали като сглобявал и разглобявал уредите, или по-късно не се знае. Проблемът настанал, като тези с уредите (съседите и техните съседи) почнали да си ги търсят – искали си ги, поне в оня вид – непоправени. Нощем отворили бараката, инак не смеели, като видели какво е, някои решили да мъстят. Дядо пък решил да се качи на влака – влакове много на гарата. Какво е преживял по пътя, с какви мелници се е сборил никой не знае. Разбра се само, че някакви присмехулници го били лошо, толкова, че да го приберат и ние да го намерим. Приключения дядо не разказа, въобще какъвто беше мълчалив, още по-тих стана. Сега десетина години по-късно, плача , че не го попитах нищо, можеше поне да знам люлка ли наистина е майсторял. За диагнозата на дядо и днес не се говори. Това е семейно табу. На мама и е още по-тъжно, помагала да му слагат коланите, преди да го откарат там. После като се върна, продадоха къщата. Не много дълго след това дядо угасна тихо като свещичка.

Страхотно човешки е разказът ти, трогна ме. И ми напомни за най- добрият човек в моя живот - моят собствен дядо.
Лека им пръст :-(